Кaп. Кап.

Небето е лилаво.

Като ръкавиците ми.

Събуждам се от сън и почвам да си правя чай. Необичайно за мен, не обичам чай. Но нещо ми щуква и заспало тръгвам към кухнята. Стоя. Чакам, да заври водата, пъхам пакетчето в чашата и чакам да изстине.

Сещам се за онзи мъж. Сещам се, виждам го, виждам го! Винаги, винаги стои на една пейка с вестник в ръка. Винаги!

Загледан е във вестника всеки път, когато минавам през малката градинка, която той толкова обича. Не съм говорила с него, че да знам , дали толкова я харесва. Но като го видите, ще разберете, че няма съмнение.

Много странен мъж, много странен...

Сякаш животът му е събран върху тези 20 листа мръсна хартия.

Сам.

Все същият, същата градинка, същата пейка, същото лице с празния поглед.

Като се замисля, този господин нито може да чете, нито да вижда.

Според вас, колко одушевена може да бъде една статуя...на четящ мъж...?

Кап. Кап.

Навън вали.